За тези, които живеят със стиховете й от „Личен архив” и „Не съм ви ближна” е единствено нетърпението да прочетат продължението на извечните теми, които Мария интерпретира по своя темпераментен и нетрадиционен начин, далеч от плачливите напъни и декларативни недомислици, извън общоприетите тълкувания на света около нас в неговата библейска предначертаност и ежедневните възторзи и падения. Лалева отдавна се е превърнала в запазена марка в съвременната ни литература. Тя има не само собствен ритъм и собствени рими, притежава разпознаваемата неповторимост на Поета, който с тънкия си усет за вечност знае „Колко е истински трудно и честно да си премерим човешкото” и че „на любовта й трябва тишина”, защото тя има „древни очи по рождение” и вижда как местата на ценностите се сменят и е много лесно да се заблудим, подмамени от фалшивото им лустро. Да, на нас ни трябва коректив. И Мария Лалева е такъв. Защото винаги първо пита за сребърниците. И нека всеки да си отговори. С вяра, колкото едно синапено зрънце.