Открай време приказните истории ме изправяха пред въпроси, примерно: защо героите все отиват в гората, макар да са предупредени за вълци и други опасности, казано им е да вървят по пътеката, не, сякаш нарочно се залутват в непроходимите дебри. Какво търсят там? Детински въпрос, ще кажете, но колцина от препатилите и поумнелите ще отговорят, без да стигат до забраните, които дори не си струва да се обсъждат: не пипай огъня, ще те изгори, не ходи в гората, защото…

Сега, след като дълго вървях по дирите на въпросите си, разбрах, че никой няма да се окаже в гората по своя воля, натам го водят страхът и отвращението му от живота, понеже не се справя с него в малката си реалност, отесняла му е. А разказвачите на приказни истории, откакто свят светува, са знаели за гората тилилейска – онази зона на подсъзнателното, в която всеки е принуден да навлезе в един или друг момент, и колкото по-сложно същество става човекът, толкова по-гъста и заплетена е тази гора.