ПРИЛОЖЕНИЕ НА ПРЕЖИВЯНОТО

В интервю в средата на миналия век знаменитият американски пи­сател Артър Милър споменава, че литературата придобива светов­но признание само когато има общочовешко значение. Тъкмо така­ва е книгата, която държим в ръцете си - съдба, която възприемаме като своя собствена. В настоящите описания четем за напрежение и екзотика, музика и изпитания от друг характер, преживени от бъл­гарин на хиляди километри от родината. За някои политически дей­ци публикуването на спомени е опит за оправдание на определени действия от кариерата им, но за Михаил Михайлов то е искрен порив за споделяне с читателите на преживяното, за да го изживеят и те.

Случващото се във високопланинските плата на Абисиния и в без­крайните савани на Намибия или пък съвсем другаде, в пампасите на Боливия и по долината на Ориноко, би следвало да засяга всяко човешко същество, защото има световно значение. В този смисъл споделеното от автора ни обогатява. Подобна зависимост отдавна има българско еквивалентно потвърждение. „Преоткриването\" на българите като неразривна част от историята на XIX век е следствие от сведенията на посетилите ни чуждестранни пътеписци, които тръгват към нашите земи от любопитство към „дивата\" Европа, но престават да се интересуват от това и се вглеждат в същността на българския етнос и неговото значение. Хубавата чиста и трудолю­бива българка с менци до кладенеца не е вече толкова впечатлява­ща. Те откриват, че това е земята на народ с оригинална писменост и с висока култура, различие, без което не можем да вникнем и разбе­рем целостта на световната цивилизация.

Това е книга за всеки дом и за всяко въображение. В нея има непод­правен диалог, вълнуващо общуване и човеколюбиви размишле­ния, разкриващи дарбата на един изкусен писател, добронамерен авантюрист, гражданин на света. Действието е светкавично, без тривиални описания. Конкретиката е трагикомична. Ренесансовият мислител Мишел дьо Монтен пише, че намразва крайната дестина- ция на своето пътешествие, защото то ще свърши, а ние за утеха ще прочетем отново „Перфидни илюзии\", защото на неподправен език научаваме съдбовни неща, които сме си въобразявали, че знаем, и които никога не бива да забравяме.

Проф. Андрей ПАНТЕВ