Но да избягаш от себе си... – наистина не става! Твоето собствено аз ще ти диша непрекъснато във врата. Няма врата, която да затръшнеш, няма розови очила, които да си сложиш и да не забелязваш какво става, няма такава страница от собствения ти минал живот, която да откъснеш и да се правиш, че никога не я имало...
Та тъй... В „Аз, лъжецът” героите са бегълци от мястото, от времето, миналото си, но не и от себе си. Така романът се превръща в книга за голямото разминаване. И за самотата, която е задължително следствие от бягството и разминаването и от която няма спасение.
Авторите на тази книга са успели да изградят един остросюжетен роман – история, населена с персонажи, които са точно героите на днешния ден: от подлеците до самотниците, като при това образите им далеч не са само черно-бели снимки на наши разпознаваеми съвременници. И тази история е разказана с достоен за уважение лаконизъм, с добре намерен ритъм и динамика, и отчетливост на внушенията.
За предишната книга на Константин Кацаров „Пепел” критикът Борислав Гърдев писа, че това е „...роман, носещ външно белезите на кримката и трилъра, а всъщност е насочен към глъбината на човешката душа, към тайните на характера и манталитета на един стойностен и неординерен човек със сложна съдба и път в живота, за който не може категорично да кажем ангел ли е, или злодей...” Същите думи могат да бъдат казани и написани и за „Аз, лъжецът”. И това е естествено, като се има предвид, че става дума за своеобразно продължение не само на „Пепел”. „Своеобразно”, тъй като тук вече се срещаме и с един авторски експеримент, за резултата от който всеки читател би могъл да реши дали е била сполучлив.
Така че очаквайте тази книга, а когато се появи в книжарниците – купете си я.
Струва си.

Христо Карастоянов