През 1969 г. Амос Тверски представя резултатите от свой експеримент за това как хората възприемат нова информация. Те показват, че повечето хора са рационални и мислят като „интуитивни статистици”. След края на презентацията Канеман отива при Амос и казва „Страхотна лекция, но не вярвам на дума от това, което казахте”. Това слага началото на техните постоянни разговори. В кафенето, по време на разходка, в университета. Без други хора. Те се превръщат в добре смазана машина. Не знаят кой започва мисълта и кой я довършва. Станават сродни души в сферата на науката. Умовете им сключват брак, който кара съпругите им да ревнуват. Работят, съпътствани от постоянен смях. Всички се чудели дали въобще си говорят за нещо сериозно. Канеман казва за Амос: „Той беше толкова забавен, че не беше проблем да се смее на собствените си шеги.“\r\n\r\nСкоро след това започва техния най-продуктивен период. Между 1971 г. и 1979 г. публикуват брилянтни идеи за човешката преценка и вземането на решения. Преценката е свързана с предвиждането на различни вероятности, а вземането на решения с начина, по който избираме. Резултатите от проучванията им носят Нобелова награда на Канеман години по-късно. Те революционизират изследванията на големите данни, допринасят за развитието на доказателствената медицина, извеждат нов подход в държавните регулации. На Канеман и Тверски дължим доказателството, че не трябва да се доверяваме само на своята интуиция, както и системното изследване на алгоритмите на човешкия ум.\r\n\r\nОсвен за научните им постижения, Майкъл Луис разказва за геройствата на Амос и Дани в редица военни конфликти. За недоразуменията, с които егото на Канеман не се примирява. За научния прогрес, който е по-важен от това. Тверски казва: „Понякога е по-лесно да направиш света по-добро място, отколкото да докажеш, че си направил света по-добро място.” След затварянето на последната страница на „Механизмите на ума” ще бъдете сигурни, че Амос и Дани променят света. Или поне начина, по който мислим за собственото си мислене.