Годината е 1973 г., въпреки че не е споменато пряко в романа. Студентите са окупирали Атинската политехника в продължение на три дни. Бунтът е потушен със сълзотворен газ, но въпреки това е смятан за началото на края на хунтата, която пада девет месеца по-късно. Протестите навлизат в третия си ден, а Мери е на път да се срещне с Димос, чийто глас ехти от високоговорителите. Тя иска да му каже, че е бременна, че детето е негово, но не успява. Военните са призовани да настъпят и Мери е арестувана за подривни действия. Тя е държана тринайсет дни в скандалната щабквартира на полицията, мястото с Небето и Минус две.
„Няколко имена, това е всичко. Тогава няма да имате нужда от крила, за да напуснете това място.“ Но Мери е твърда: тя не трябва да говори. Докато никой не знае какво носи в утробата си, те не могат да я принудят да даде ничие име, дори своето собствено.
Като наказание тя е изпратена на остров с бивш затворнически лагер заедно с още пет жени и малко момче – нейната съкилийничка Зоуи, Фани и петгодишния и син Йосиф, Рита и Принцесата на нервите, както и Юлия, възрастна жена, която е оцеляла две предишни присъди на този остров затвор. От студената къща, в която са настанени, има изглед към гробището на острова с гробове, останали от гражданската война. Това е мястото, където Мери пише историята си.
Жените трябва да почистват в подготовка за пристигането на нови затворници. „От този момент нататък сте собственост на държавата“, ги поздравява комендантът на лагера, а след това определя Юлия като лидер на групата. Тяхното съществуване е уязвимо, солидарността е единственото нещо, от което зависи оцеляването им. В крайна сметка, остава само един въпрос: кой решава дали един живот да продължи, или не?