тринта

и в мен се струпа умората,

която само камбаната притежава,

точно след като е замлъкнала, преди металът

да започне да трепти под следващия удар на дългия ù език.

Светлината долетя над овощната градина.

Ручеите бяха сребърни и не бяха,

а езерцето – виждах, докато полагах

последната праскова във водата – пълно с риба и очи.

И се отправих към покоя от северната страна на къщата

където само мъхът се чувстваше достатъчно сигурен, за да расте;

дълбока, буйна, влажноогъната четка от смарагд,

тежка като козината на нощно животно,

за което утрото е време на покой.

И стоях в симетрията на две черешови дървета,

много преди Пабло да ме намери (или аз го намерих).

В този миг, в мига на разсънването

научих вкуса и структурата на меланхолията –

усещането за океан, който се влива в пещерите на сърцето ми.

От южната има две внушителни крушови дървета;

пчелите се събират там, лакомо се вкопчват в нападалите плодове,

и чакат

да вмъкнат бодливите си пръсти в нежното стъпало на дете,

което няма да заплаче, което само ще жалее

внезапното им ужасно погиване.