Ко­га­то пре­лис­тиш и пос­лед­на­та стра­ни­ца, раз­би­раш, че то­ва е ед­на кни­га за се­бе­на­ми­ра­не­то, ко­я­то за­вър­ш­ва с по­е­зия и мъд­рост, над­с­ко­чи­ла зна­чи­тел­но зло­бод­не­ви­е­то на „му­са­ка­та“ – ед­на ме­та­фо­ра за живота, ко­я­то Га­ли­на чес­то спо­ме­на­ва.



Дъ­лъг път тряб­ва да из­ми­не че­тя­щият то­зи текст – от ми­рог­ле­да на Шри Шри Ра­ви Шан­кар и сим­па­тич­но­то мо­ми­чеш­ко от­к­ро­ве­ние:

„…без­по­мощ­ност­та те пра­ви щас­т­ли­ва…“

през

„Ос­та­ве­те дреб­ни­те не­ща и се за­е­ме­те със се­бе си!“

и пре­ми­на­вай­ки през ка­тар­зи­са на вя­ра­та, през без­к­рай­но­то при­е­ма­не и от­ри­ча­не, да стиг­не и до осъз­на­ва­не­то на същ­ност­та на лич­на­та сво­бо­да.

Въп­ре­ки, че:

„Ти си роб и то­ва е не­из­беж­но и оче­вид­но“, все пак мо­же и да си сво­бо­ден, но „са­мо в про­лет­та на соб­с­т­ве­на­та си същ­ност“.

Тру­ден и дъ­лъг е пъ­тят до ка­мъ­ка в Хи­ма­ла­и­те.



И там ня­ма да сви­ри му­зи­ка­та на Ра­ви Шан­кар, как­то и да те по­дух­ва ро­ман­тич­ният вет­рец на Ти­бет.



Но то­ва ня­ма да има ни­как­во зна­че­ние!



На­ли съз­на­ни­е­то оп­ре­де­ля би­ти­е­то и „мо­я­та ми­съл е мо­я­та ре­ал­ност“.

До­ри и дъс­ка с пи­ро­ни, вър­ху ко­я­то да се­диш ка­то йо­га, не е нуж­на. Ти все пак си съв­ре­ме­нен чо­век и: „…по-доб­­­ра шко­­ла за ду­­хов­­­но из­­­рас­­т­­­ва­­не от кор­­­по­­ра­­тив­­­ния свят ня­­ма. Ни­­къ­­де дру­­га­­де по-доб­­­ре и по-ус­­­пеш­­­но не мо­­же­­те да про­­ве­­ря­­ва­­те как­­­во сте на­­у­­чи­­ли и до­­къ­­де сте стиг­­­на­­ли, кол­­­ко сте спо­­кой­­ни, кол­­­ко сте над не­­ща­­та, кое ви съ­­ба­­ря и ви пре­­чи…“



При то­ва, ако зна­еш пра­ви­ло­то на Па­ре­то, спо­ред ко­е­то във вся­ко об­щес­т­во, 20% от хо­ра­та про­из­веж­дат 80% от пол­зи­те и пе­чал­би­те и 20% от хо­ра­та съз­да­ват 80% от проб­ле­ми­те, не­из­беж­но ще стиг­неш и до из­во­да, че щас­ти­е­то не се крие в ма­те­ри­ал­ни­те не­ща.



С две ду­ми, как­то е ка­зал Джон Ке­хоу в „Под­съз­на­ни­е­то мо­же всич­ко“: „По иро­ния на съд­ба­та чо­век за­поч­ва да про­ме­ня за­о­би­ка­ля­ща­та го дейс­т­ви­тел­ност в де­ня, ча­са и ми­ну­та­та, ко­га­то прес­та­не неп­ре­къс­на­то да ре­а­ги­ра на нея“