В книгата, събрала есета, писани между 1934 и 1952 г., откриваме любимите теми на аржентинския писател: времето и вечността, безкрайната Вселена, кабалистичния прочит на Свещеното писание, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизма, нереалността на Аза, природата на сънищата. Метафизични игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение. Един нов подход към литературата, въплътен в по-кратки или по-дълги текстове за Сервантес, Кеведо, Колридж, Кийтс, Хоторн, Кафка, Уайлд, Честъртън, Уелс, Шоу, Валери, които преминават пред нас като брънки във великолепна верига, част от която за нас е самият Борхес. 

\"Не, не съм си и помислял, че съм преплувал призрачните води на Времето; по-скоро ми се стори, че съм уловил загатнатия или липсващ смисъл на непостижимата дума „вечност“. Едва по-късно успях да си обясня тази приумица.
Нека тук я опиша така. Този чист образ на еднородни неща – ведра нощ, светъл зид, ухание на орлови нокти в затънтен край, първична земя – не е просто като другия, появил се на това място преди толкова години; не става дума за сходство или за повторение, той е един и същ. Ако успеем да вникнем в тази тъждественост, ще разберем, че времето е илюзия: достатъчно е един миг от мнимото му вчера и един от мнимото му днес да се окажат неразличими или неотделими, и то ще изчезне.\"

Хорхе Луис Борхес