Чрез тях изпробва границите на модерната си проза, не само обрисувайки вътрешния живот на човека, но и посредством онова просмукване между вътрешно и външно, в което „действително“ и „въображаемо“ са напълно равностойни и до такава степен примесени, че разграничаването им е въпрос на тънък усет и слух. Неслучайно литературната критика твърди, че прозата й често се домогва до висините на музиката.. В тези разкази тя борави с литературни техники и идеи, които по-късно развива в романите си. В някои от разказите случката и повествованието надделяват, в други те са изместени от настроения, образи и поетични прозрения. За разлика от романите, с които Вирджиния Улф е най-вече известна, в разказите й има повече ритъм, отколкото наратив. Самата тя споделя: „За мен ритмическата проза е по-естествена, отколкото повествователната, но тогава се налага да измислям някакво спасително сюжетно въже, което да хвърля на читателя“. Разказите в този том са подредени хронологически, защото само така може да се проследи изумителната еволюция на писателката, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, стига до постмодернизма и отново се връща към традицията. Тук подбраните заглавия не могат да бъдат сложени под един знаменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, в други експериментът преобладава. „Колко малко от онова, което играе пред очите ми, успявам да уловя с перото си, и не само пред очите, а и във всяка фибра на тялото ми“ – пише по повод разказите си Вирджиния Улф, но изчитайки този малък том читателят ще се увери колко много всъщност е уловила една от писателките, дали облика на литературния XX век.