Това е книгата, по която е създаден филмът „Вчера“. Когато той се появява на широкия екран през 1988 г., пред кината по онова време се проточват дълги опашки от хора, много от които ще гледат филма за втори или трети път. С бунтарско съдържание, прекрасна черно-бяла естетика и въздействаща музика този филм се превръща в култов. Владо Даверов е негов сценарист, режисьор е Иван Андонов, оператое е Красимир Костов, а автор на музиката – Кирил Маричков. Впрочем, някой да не знае песента „Клетва“ на Маричков в изпълнение на „Щурците”?

Действието се развива в елитна езикова гимназия, а главните герои са от поколението, израснало с песните на Бийтълс. Има го обичайният забързан училищен ритъм, има я привидната дисциплина с тънкия, въздържан хумор, има ги големите мечти и илюзии, има го бунтът и огънят на тежкото разочарование, има го хладът на неизбежното примирение и... „цялата тази история бе забравена”. Несъмнено, ако завършилите езиковите гимназии по онова време, а и не само те, препрочетат тази книга, ще бъдат връхлетени от лични спомени със сходни характери и ситуации. 

По-ценното на тази книга сега е, че днешният читател най-вероятно ще бъде изправен и пред предизвикателството на равмосметката – колкото лична, толкова и на „демократичния” ни път. Изпод позабравените ученически истории няма как да не лъсне най-щекотливият въпрос днес: А ние, ние нима не сме затънали прекалено дълбоко в примирение? 

Ако, условно казано в духа на книгата, всеки понеделник се впускаме в безпаметния поток на делничните дни, в поредния цикъл на лишено от морал ежедневие, отговорът е може би „да”? НЕДЕЛЯ е всъщност последната глава на книгата, в която „цялата тази история беше забравена”, ПОНЕДЕЛНИК – първата глава. Ето така структурата и ритъмът на повествованието неусетно увличат читателя в онова опасно зацикляне, от което дали има излизане днес? Какво ли би отговорил на този въпрос самият Владо Даверов?